На 21 години съм, живея в София, уча сериозна специалност, която не взимам насериозно, работя, защото така трябва, хората биха ме определили като подредена, биха казали, че животът ми е предвидим занапред и перспективен.. ако не ме познаваха. Не бих могла да се похваля, че познавам себе си. Това ме плаши. Искам да си имам мое си място, където да казвам какво мисля в прав текст, явно такова ми липсва навън, затова и реших да си създам блог. Наистина не мога да се сетя за нещо биографично, което да е достатъчно интересно, за да занимавам някой непознат с него. Всъщност и приятелите си нямам желание да принуждавам да четат каквото и да било. Защо искам всъщност блог? Може би истинската причина е, че ми е писнало от големия тефтер, подарен ми от баба ми преди около 10 години. Или пък защото е станало модерно да имаш такъв. Може би заради някакъв нарцисизъм и опит за доказване. Възможно е да е опит за бягство или комплексиран начин да изкрещя фак дъ систъм. Не знам. Пише ми се. Обичам да пиша. Това е в графата за мен. ПиЕс: А и много ми харесва и усмивчицата най-долу вляво.
ПО дяволите – побърква ме! Иде ми да изкрещя само като чуя някоя нейна песен. Почти няма значение коя. Подскача ми се от тях. И искам някой да ме чука в хармония със звуците на нейния глас. И искам да тичам толкова бързо, че да полетя накрая. Ебати жената. Дори само гласът й, без никакъв акомпанимент и лачени диджейчета, може да ме подлуди. Ебати гласа. Плътен, мъжки, който обаче с твърдостта на една улегнала жена казва: И аз искам да бъда обичана, по дяволите! Да се търкалям по някоя поляна надолу, като ябълка, откъснала се от клона на единственото дърво на върха. Искам да тичам надолу към живота и в същото време да бягам от него. Това е за мен Нина, желание за живот и начин да изкрещя на света, че съм част от него, поклащайки се в ритъм.
Знаеш ли какво е Пролетта? Знаеш ли какво е светлината? Те живеят в мен отдавна. Те са слънцето и топлината. Има нещо в това слънце, което ми действа влудяващо позитивно, зареждащо, весело… Като се събудя и като го усетя върху лицето си, целият ми ден може да се промени. Слънцето ми действа като ободряваща смесица от кафе, студена вода и лимони. Слънцето е определящо за настроението ми. Добре, ама няма логика. Не може едно нищо и никакво слънце да въздейства повече от всичките йога книжки за налагане на самоконтрол, от всички лигави холивудски филмчета и дори от добрата стара музикална колекция. Защо? Слънцето е светлина, то е изгрев и залез, то е морето, водата, портокаловият сок, кафето, музиката. Слънцето е тук и сега. То гали лицето ми сутрин и влиза в мен, то живее с мен, докато е навън, то е и вътре. Тръгне ли си, заличава всяка следа. Заличава всеки спомен за себе си. Върне ли се… цялата светлина в мен се завръща с него. Затова колко ужасно е, когато нещо страшно се случи през слънчев ден… Предчувствията ме мъчат. Или са спомени? Слънчев ден – сълзи. Прекалено дълго съм живяла явно, щом дори не помня. Или пък прекалено кратко. Няма нещо по-жестоко от разрушаването на светлината, от нейното неотчитане. Когато светлината се обръща срещу мен и ме връхлита с цялата си сила, когато ужилва лицето ми, вместо да го погали. Спомени или предчувствия? Няма нищо по-хубаво от човек, който се радва на слънцето в себе си. Ти радваш ли се? Запомни тази неделна сутрин. Чуваш ли? Завинаги. Никога не съм сигурна колко дълго ще продължи красивият момент, пълен с онази странно-щастлива светлина. Това отнема част от неговото очарование. Права ли съм? И все пак онова предчувствие… или беше спомен? Хубаво е да очаквам. Колко е хубаво. Ужасно е. Онази светлина – ярка, изгаряща, задушаваща, насилствено нахълтваща в малкия ми свят… заслепяваща… безсрамно дръзка… отчаяно щастлива… Колко ужасно е когато най-красивото нещо е способно да убие. Всичко в мен. Вик без звук. Сухи сълзи. Гримаса. Къде отиде сокът, портокалът, морето… Къде отидох аз. На средата на прашното шосе, Сама. А бях щастлива. Докога?
Имало едно време едно прясно мляко със захар. То било идеално - притежавало лек, ненатрапчив аромат на топлина, комбиниран с точната доза подсладител, било полезно и натурално вкусно. Човек можел да го пие постоянно и неограничено. То зареждало с топлина, утолявало жаждата, обогатявало организма, лекувало и създавало наслада.
Човек го пиел, успокоявал се, релаксирал, затоплял тялото си и изпитвал едно леко, ненатрапчиво, топло удовлетворение от живота. Млякото със захар дарявало цялата си същност, за да достави удоволствие.
Но имало нещо, което вгорчавало живота му. Човек обичал да го пие, обичал да се възползва от аромата и сладостта му, но често просто го забравял. Той го харесвал, но можел спокойно да мине и без него и изобщо не усещал липсата му.
Това вбесявало сладкото мляко. То трябвало да се промени. Сметнало, че е прекалено сладникаво и се почувствало като една истинска пoмия. Било толкова простичко и незапомнящо се! То почнало да се намразва, да се гнуси от себе си, през главата му дори минала мисълта да се вкисне… Но! Млякото със захар все пак било силно! То не можело да си позволи такова нещо да се случи с него - имало достатъчно дълга история, достатъчно богат житейски опит. Решило да се промени. Да прецака човека, който през цялото време само се възползвал от него. То не можело и не искало да бъде добро и ненатрапчиво.
Така топлото мляко със захар взело решение да смени професията си и да стане коктейл - силно алкохолен, от тези с черешка най-отгоре (все пак и то било суетно). И го сторило! Превърнало се в неустоим, твърд коктейл - с натрапчив аромат на грейпфрут, в комбинация с джин, ром и сок от маракуя.
Той не бил особено сладък, но създавал усещане за сладост. Не бил топъл, но нагорещявал цялата атмосфера около себе си. Горчиво, кисело и сладко се преплитали в едно, за да сътворят неповторимото усещане за зашеметяваща безтегловност. Всяка глътка от магичния коктейл била различна, преливаща от разнообразие. Той притежавал пълен контрол над човек и неограничена, неусетна сила на действие. Той омайвал и привличал, опиянявал и променял до неузнаваемост. Човек го обожавал, изпитвал нужда от него, давал всичко, за да бъдат заедно, но на моменти го и мразел, защото се чувствал прекалено безпомощен пред неговата сила. И все пак - никога не го забравял.
Студеното докосване, нежните милувки, горещите целувки, които дарявал, го превръщали в незаменима част от човешкия живот. Затова коктейлът с право се чувствал удовлетворен, могъщ и незабравим. За кратко време натрупал солидно самочувствие и доволство от себе си. Но никога не забравил какъв е бил преди.
Понякога - късно вечер, той поглеждал неоновите лампи в дискотеката, където работел и преоткривал своята истинска същност на топло мляко със захар - ароматно, вкусно и полезно… И осъзнавал старата си грешка - ако искал да бъде запомнен, трябвало да притежава и леко натрапчив, леко горчиво-кисел вкус, иначе никой никога не би оценил сладостта му. Той отварял очи, забравял мигновенно за млякото вътре в себе си и се подготвял за действие - да привлича, да опиянява, да контролира…
Много обичам лимони.
Цедя си всяка сутрин на ръка, без машинки, без приспособления. Хващам го начи лимона и, опитвайки се да прихващам с единия пръст всяка непослушна семка, опитваща се да проникне в бъдещия ми Сок, го стискам във всички посоки, докато в ръката ми не остане една нещастна почти суха кора. Накрая се получава приятна отвара, на която съм открила свойството да събужда много бързо. По време на сесии, предрусала с кафе, черен чай, кола, хапчета за концентрация, витамин С и всякакви други стимуланти, единственото, което ми помага към 3 сутринта си е лимоновото сокче. Без захар.
Не че винаги го пия без, само така разправям, за да убеждавам разни хора, че съм готина мадама, неподвластна на установените норми на поведение. Това всъщност го правя, само когато много ми се спи. Та така. Лимонът не е такава основна част от живота ми - заема някакви си 2 минути и половина от него на ден. Просто ми харесва цвета му и миризмата му и вкуса /тук много се чудя дали цвета и другото трябва да го членувам, наистина не съм сигурна, но искам да се отбележи, че съм разсъждавала по темата/. Та затова реших така да си кръстя БлогЪт! Да си пиша лимонови, жъли, кисели неща, които отвреме навреме, понякога без да искам, да наръсвам със захар…
