Violently Happy

Знаеш ли какво е Пролетта? Знаеш ли какво е светлината? Те живеят в мен отдавна. Те са слънцето и топлината. Има нещо в това слънце, което ми действа влудяващо позитивно, зареждащо, весело… Като се събудя и като го усетя върху лицето си, целият ми ден може да се промени. Слънцето ми действа като ободряваща смесица от кафе, студена вода и лимони. Слънцето е определящо за настроението ми. Добре, ама няма логика. Не може едно нищо и никакво слънце да въздейства повече от всичките йога книжки за налагане на самоконтрол, от всички лигави холивудски филмчета и дори от добрата стара музикална колекция. Защо? Слънцето е светлина, то е изгрев и залез, то е морето, водата, портокаловият сок, кафето, музиката. Слънцето е тук и сега. То гали лицето ми сутрин и влиза в мен, то живее с мен, докато е навън, то е и вътре. Тръгне ли си, заличава всяка следа. Заличава всеки спомен за себе си. Върне ли се… цялата светлина в мен се завръща с него. Затова колко ужасно е, когато нещо страшно се случи през слънчев ден… Предчувствията ме мъчат. Или са спомени? Слънчев ден – сълзи. Прекалено дълго съм живяла явно, щом дори не помня. Или пък прекалено кратко. Няма нещо по-жестоко от разрушаването на светлината, от нейното неотчитане. Когато светлината се обръща срещу мен и ме връхлита с цялата си сила, когато ужилва лицето ми, вместо да го погали. Спомени или предчувствия? Няма нищо по-хубаво от човек, който се радва на слънцето в себе си. Ти радваш ли се? Запомни тази неделна сутрин. Чуваш ли? Завинаги. Никога не съм сигурна колко дълго ще продължи красивият момент, пълен с онази странно-щастлива светлина. Това отнема част от неговото очарование. Права ли съм? И все пак онова предчувствие… или беше спомен? Хубаво е да очаквам. Колко е хубаво. Ужасно е. Онази светлина – ярка, изгаряща, задушаваща, насилствено нахълтваща в малкия ми свят… заслепяваща… безсрамно дръзка… отчаяно щастлива… Колко ужасно е когато най-красивото нещо е способно да убие. Всичко в мен. Вик без звук. Сухи сълзи. Гримаса. Къде отиде сокът, портокалът, морето… Къде отидох аз. На средата на прашното шосе, Сама. А бях щастлива. Докога?